НЕСТИХВАЩА МИСЪЛ

 

Нестихваща мисъл гори ме.

Изгаря душата ми бавно .

Избягай от мен и спаси ме,

борбата със теб е безславна.

 

Как очите ти аз да изтрия,

как да забравя устните меки.

Аромата ти нежен още го пия,

а тебе те няма навеки...

 

Как ръцете добри да не сещам,

всяка извивка на белите длани.

Още ме галят, туптящи,горещи,

но не на яве, а само в съня ми.

 

Как да потуля - все ме изгаря

твоят поглед, мил ,неподправен.

Иди си Спомен ! Жадувам Забрава!

Мойто клеймо е пътят безславен.

:))

Dramati4no i dokosva!!

Уви, сърцето пак напук ще Я обича,
макар че разумът крещи 'з а б р а в а',
душата в спомена горещ ще те увлича,
а устните ще молят за пощада...

Но спомен за любов е като въглен -
гори, жигосва... ала не изтлява -
попадаш във капана адски, пъклен
на своята любов - и болка, и жарава!
***
Поздрав, Иво! Невероятно красив стих!!! :)

тенкю :)

Красиво си описал това така тъжно и безнадеждно състояние на раздяла с любим човек и изгарящи, мъчителни спомени..... И аз съм преживявала това....

Но все пак се надявам да не се чувстваш точно така сега (вече?...) Не само в тъгата, но и в радостта и сдподелеността има красота и поезия (или друго някакво творчество)... :)