ПАК МЕ ПОПИТАЙ

Сякаш сняг разтопен от солта
чезнат в сънища бели сълзите.
Като жива е там Любовта!

Да си тръгнеш ли
пак ме попитай...

Ти до мен. Аз до Тебе ли бях...
По- далечна от лъч на звездите,
тиха жалба, молитва и грях.

Да си тръгнеш ли
пак ме попитай...

Стъпвам тихо и нямам следа.
Пътеки в нощта се преплитат...
И те чакам, аз чакам в съня.

Да си тръгнеш ли
пак ме попитай...

24.12.2009.

Защо ли да питам -
нали и в съня
пътища скитат...
Оплитат
с лъчи от сълза
две души
и оставят следа
светла за дните :)

А наяве мечтите
ще гоним без име,
отговор имат
само сълзите-
тъй солен,
но пречистващ :)

много пъти се връщам да го прочета и...звучи.Песен е,Чудесниче :)

Благодаря, Прекрасниче :)

Разливат се пъстрите мисли...
сякаш в дъжд, прероден от сълзи.
Тихо шепнат неказани истини...

Tърся в погледа твой
„Остани...”

Още крачка и краят е тук.
Още миг и се стапям сред мрака.
Гордостта ми е свита в юмрук.

Ще ме спреш ли?
Не ще те дочакам!

И пристъпвам. На пръсти.
Онемелите чувства разплитам.
А душата в молитва се кръсти.

Да остана ли,
с думи ще питам?...

* * *
Поздрав, Ивчо! :)

И си лъч изгрял във небето,
за устни поток зажаднял... ;)

Как си, дечко :)

несигурността в самите себе си ни пречи да зададем някои въпроси. Не толкова заради отговора, който ще получим, а заради страха от собствената ни реакция...

Много хубаво стихотворение, поздрави!