Зов

И през своята рана небето
сещаше земният тътен.
Съдбата войнишка е клета,
и клето заспива сърцето.

Последен залп и после нищо...
преглъщам лепкава тъма.
В обгорелите стърнища
в кръв чакам сам смъртта.

Ела, вземи ме като хала,
душата ми отвей за миг,
макар е тежка сякаш камък,
макар от хала по- пищи.

Ела вземи и отведи ме
във край със розови поля,
и нека зрял салкъм да има
да ми напомня за дома.

И нека има къща стара
с нагрят от слънцето дувар
да гледам сенките как шарят,
опарени от юлски жар.

Да има нека глъч отсреща.
За миг да чуя благослов-
как старите ми казват нещо
и сещам всичката любов!

Ела сега, тук нямам нищо
сред облак дим и кръв, мъгла.
В обгорелите стърнища
без дъх останал теб зова.

01.07.2014.